ЗДРАВКО ЛЕКИШЕВ ЛЮБОВ ОТВЪД СЕЗОНИТЕ Издателство „АНТОС” Шумен, 2013 Автор: Здравко Лекишев Снимка на корицата: Златан Димитров ISBN: 978-954-8665-78-0 КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ Един многоуважаван от мен проповедник – Джон Остин, е казал: „Проповедниците и поетите трябва да бъдат максимално ясни и кратки, за да ги поканят втори път. Така че ще се постарая да бъда ясен и кратък. За поезията си мога да кажа, - прочетете я и си мислете каквото си искате. Веднъж великият Конфуцийневолно разлял туш върху една от страниците, на които пишел и когато излязъл да търси пясък за да попие петното, учениците му се скарали, защото не можели да разгадаят какво всъщност е искал да нарисува мъдрецът – глава на дракон, на катеричка или някакъв стилизиран йеруглиф. Вече се стигнало и до бой, когато Конфуций се върнал. Спокойно - казал той - това е петно, но в него всеки вижда каквото си иска. Същото е и с поезията. Изберете от нея само това, което ви харесва. Което съвпада с вътрешния ви ритъм. Важното е, че като златна нишка, независимо от това за какво става дума, в стиховете ми присъства любовта – към живота, към жените, към приятелите. Към това, което съм имал и към това, което не съм имал. Въпросът е да чувстваш, че обичаш някого, че го харесваш и че ти е приятно да си с него. Всяко едно стихотворение е посветено на определена личност изорала бразда в моята нива и сега събирам посятото там. Писането на стихове е пет процента чувство, а останалото – труд. И някъде там в самокритичността и опита може да има и зрънце талант. В едно интервю ме попитаха дали чета поезия. Отговорих - не, защото ако е на нивото на моята, то аз всъщност я пиша, а ако е по-лоша, това е загуба на време, а ако е по-хубава тогава аз съм излишен. Що се отнася до опита ми с жените – нямам такъв и дори не зная кое в стиховете ми намеква за подобни познания. Например, ме попитаха съвсем наскоро. Винаги ли правя секс с някой, който много ми харесва. Отговорих, че Тошко Андонов много ми харесва, но никога не съм мислел или искал да правя секс с него. Относно младите творци – пишете,пишете, и пак пишете. Ако сте гении то ще си проличи веднага, а ако не сте – рано или късно ще ви омръзне и сами ще се откажете, но няма невъзнаграден труд. Оттук нататък ви оставям една празна страницада пишете на нея каквото си искате по мой адрес. На едно шише с хубаво вино дори и етикет оцет да сложиш виното не се разваля. Здравко Лекишев От древни времена, та и до днес любовта винаги е била описвана, възхвалявана, възпявана от поетите и всички със силата на своя талант са се опитвали да разгадаят нейната магия, да осмислят и обяснят по свой начин тази Божествена сила, която е вдъхновител и двигател на всички наши стремежи, мечти и постижения; извор на доброто у човека и фактически главният съзидател в нашия материален свят. И като че ли поезията е най-добрият водач, когато искаме да се потопим в света на чистите и възвишени човешки взаимо-отношения, за да разберем кои сме и защо съществуваме. Нежен лирик, бард на любовта – така за себе си определих автора на тази стихосбирка Здравко Лекишев, прочитайки произведенията му. Би било клише да кажа, че поезията ми хареса, а и твърде недостатъчно, защото не изразява всички емоции, мисли и чувства, които те връхлитат, щом навлезеш в този храм на любовта. Но преди да ни допусне в него – още в самото начало – авторът категорично обявява един от най-важните нейни закони – себеотрицанието в името на този, когото обичаш: „Към звездите среднощни, в небесата сияйни Всеки поглед повдига с поглед стаен. Неоткрити звезди, моля, Господи, дай ни – Милиарди за нея и звездичка за мен!” Защото, ако трябва с две думи да я опишеш, какво друго, ако не себеотрицание и саможертва е тя? Тази, която дава, без да иска нещо в замяна. Истинската! Извел този главен постулат на вниманието на читатели-те, Здравко Лекишев ги повежда в едно наистина вълшебно място, където „дори и птиците мълчат”, щом нея я няма. Ние сякаш се сливаме с личността на лирическия герой, за да преживеем заедно копнежа за близост, мечти и стремления, болката и радостта, еуфорията от нещо прекрасно и толкова необяснимо. И уж всичко е познато, уж сме минавали вече по този път, а пак има нещо за откриване, пак благоговеем, припознавайки себе си в желанието да даваме на любимия човек най-прекрасните и неръкотворни неща: „Подарък искам да ти дам усмивка да те облива с струи топлина, прегръдка нежна за завивка да помниш, че не си сама.” Авторът с майсторско перо ни води по тези познати пътеки в един познат свят и ни приканва да го откриваме отново и отново още по-прекрасен и мамещ. Той сякаш ни внушава да отворим широко очите си и да разберем за кой ли път, че светът на любовта не се намира някъде далече, на някое недостъпно място, а е в нас и около нас; че ние живеем и черпим силата си от него. Прочетете книжката, която стои пред вас, за да чуете посланието на Здравко Лекишев, че това прекрасно чувство е безброй много вселени и между тях винаги ще има такива, на които не сте били никога. Че тя е повече от органична химия, както се опитват да ни убедят някои учени, иначе ако е само това, как всеки един, докосвайки се до нея, би искал… „По пътя ти трънлив със теб да страдам и като птица с вик да те зовя. Сълза солена в скута ти да падам, звезда да съм, над тебе да горя.” Но и да сте на друго мнение, няма да загубите, защото ще се насладите на поетичното майсторство на автора, което, разбира се, не се вмества само в темата за любовта. И той като всички поети по света задава различни въпроси, провокира ни да дадем свои отговори . Дали е успял? Това ще кажете вие, неговите читатели. Приятни минути в интимния свят на Здравко Лекишев! Румен Ченков МОЛИТВА Господи, Ти който знаеш всички тайни - на топлия живот и хаоса студен, път, моля Те, Господи, дай ни, път светъл за нея и пътека за мен! На мечтите далечни в полята безкрайни коне рият с копита килима зелен. Крилати коне моля, Господи, дай ни - хергелета за нея, куцо конче за мен! Към звездите среднощни, в небесата сияйни, всеки поглед повдига с порив стаен. Неоткрити звезди моля, Господи, дай ни - милиарди за нея и звездичка за мен! На нервите по опнатите жици, думи добри след нелекия ден, нека кацат като ята лястовици - стотици за нея и едничка за мен! На Доброто и Злото между точките крайни ще застанем пред Тебе във Съдния ден. Не тогава, сега милост, Господи, дай ни - милост за нея и милост за мен! Първа награда на БНР програма «Хр. Ботев» 2011 г. в конкурса "Зрящи сърца" НА ТЕБ Обич, нежност и болка във рима, и шепота тих на мечтите, докато думите ги има, ще ти ги вплитам в косите. На овчарски кавали звуците чудни, на самодивски хора тревите, плачът на скъсаните струни - ще ти ги вплитам в косите. По езера стихнали пътеки лунни, прибоят тътнещ на вълните, остави ми поне две думи - да ти ги вплитам в косите. ЕЛЕГИЯ Нощта с измама е забулена, с недоцелувани, едва докоснати уста. С илюзия, че си отново влюбена - неподарен букет от неоткъснати цветя. Но нощем в мислите си тайно коленича и в пепелта на миналите дни рисувам с устни моето “Обичам те!” до твоите изстрадали очи. И ако някога отново заобичам, не съм се молил, но ще моля, запомни! Ще моля Бог на тебе да прилича оназ, която ще те замени. МЕЧТА Как мога да те изоставя, теб - вече стара, сляпа и нещастна? Не, моя обич, друго ще направя - ще те извая във мечта прекрасна. Сега се погледни като мечта - по детски чиста, приказно красива. И звезди, милиарди далечни слънца, небето ти среднощно да покриват. Поляни отрупани със сини цветя трънливия ти път да скриват, а пеещи птичи пъстроцветни ята на коленете ти да кацат и почиват. Какво че някъде с невидима ръка Животът книгата на дните ми прелиства? Иди при друг! С мен не умирай мечта - така красива и по детски чиста. ПЪТЕКА Ти днес не излизай, остани в къщи и нека над главата ти свети онази звезда, която ме води. Проправям пътека и стихове пиша до нея в снега. Аз зная - на пръсти ще дойдеш полека, премръзнал щом стигна до твойта врата. Остани днес във къщи, проправям пътека и стихове пиша за тебе в снега. НЕ СЪМ ОКО СЪС ВЗОР ДА ТЕ СЛЕДЯ... Не съм око със взор да те следя. Не съм сълза да милвам скулите ти в здрача. Щастлива си, че си жена - очите на жените плачат. Не съм меч в грапава ръка до тебе да застана в нужда. Не съм на славей песента, да те приспива и събужда. Не съм, но имам ли вина красивото във мен, че не е взето? Повярвах в най-лъжливата лъжа - било е лъжа, че не плаче сърцето. Втора награда на БНР програма «Хр. Ботев» 2012 в конкурса "Зрящи сърца" ЗАКЛИНАНИЕ Изгори мостовете, по които минах! Реките пресуши, що прекосих... Изори пътеките ми в ниви! Отрови чешмите, дето пих! Стори го, в името на Бога, та ако някога се променя, дори да искам, да не мога ни да си тръгна, ни да изменя! ПЪТУВАНЕ Във слепоочията пак звъни прибоят буен на морето, в бряг дето свършват всички дни - там, где почиват световете. Какво ще взема с себе си - Вина. Нали отдавна мъж е станало момчето? Една торба със женски имена, ограбени по пътя през морето. Ти, Който можеш всичко, направи с мозайката от грешки Цяло. От него да създам ми помогни едно голямо черно огледало. И Глас да казва: “Пътнико, поспри! Преди във друг живот да тръгнеш, в друго тяло, Ти отчупи и с себе си вземи парче от мойто черно огледало. Там вътре, до сърцето го носи, и то ще бъде всичко - лед и пламък. По пътя ти, където и да си, то няма никога да стане камък!" СОНЕТ Не знам сега щастлива ли си ти. При мен е всичко пито и платено. Животът на магическо вретено навива сетните ми дни. Но все пак вярвам може би, на двама ни, че е простено за грешките, ала е отредено сами да бъдем аз и ти, уви. И вярвам, че за тебе сътворено, красивото от мен до теб върви като дете - невинно и смутено. Не знам къде си, но бъди зората във небе студено, единствена звезда сред многото звезди. МЪЛЧАНИЕ Красивото било е и го има и то превръща нощите ми в дни. Все още дишам с твойто име, свещта на спомена гори. Не казвай нищо, но прости за нощите със мен загубени, за пропиляните ни дни, за утрини с мъгла забулени. Не казвай нищо, но прости! Какво на дъното на чашата блести - безценен камък или пък отрова! Знам, ако виното наливаш ти, до края бих изпил отново. Не казвай нищо, но прости за миговете отлетели влюбени, искрици в твоите очи, птици крещящи в простора изгубени. За посивелите коси, за истини и за лъжи, не казвай нищо, но прости! ПРОСТИ МИ! На Стефито Ако виновен съм прости за устните ми преди теб целувани, за леглата застилани от други жени, за песни нечути на славеи влюбени, за пътеки не ходени, за невидяни звезди. Ако виновен съм, нали години все към теб вървя - море от хиляди жени - към теб мечтаната една. Не моля прошка, но прости! ВИНА Виновен ли съм, че ме има, виновно ли е за това небето синьо, че е синьо, тревата, че си е трева? Една мелодия незрима във мене ден и нощ звучи. Там се повтаря твойто име. Кажи, виновна ли си ти. Че може би като пътека и аз до твоя път вървя. Като сирото скромно цвете цъфтя до твоите цветя. Но във безсънните ми нощи мислено пак към теб вървя и стихове пиша затебе все още - виновен ли съм за това?! СЯНКА Коя си ти и откога си стъпила на моя път? В самотната му тишина дори и птиците мълчат. На него няма кръстопът, възможност няма да избираш. Надолу се върти кръгът - към тъмното, ако разбираш. На алкохола лудите криле в главата ми размахва черна птица. Умират и се раждат светове и вият над олтари слепи жрици. Но ти пак плахо търсиш мойто рамо, опора нежна в моята ръка. Коя си ти не зная, зная само, че Обич мога да те нарека. В безсънна нощ, кога крила безумна птица пак размаха, ела отново, пак ела, ти сянко, хубава и плаха. БЕЗСЪНИЕ Пак празни чаши, фасове и глад. Щурец незнаен някъде прописква. Заспива с лъч последен вън денят, а будната душа да спи не иска. Безсънна нощ е пак дошла. Пак разпилени мисли ще събирам. Пак ще тежи над листа къдрава глава, в устата сухо, на душата - криво. Случайно или не, но беше пълнолуние. Нощ пълна със надежди и мечти, безумие, целувки, пак безумие и аз наистина бях Аз, а ти бе Ти. Не те мразя, но да бъдеш проклета, че там вътре отляво ти живееш във мен. И боли нажежено до бяло сърцето и в безсънната нощ, и във сивия ден. НЕ МЕ ОБЪРКВАЙ СЪС ПАРФЮМА СИ Не ме обърквай със парфюма си, ни на червилото с лъха. В сърцето ми за мен ти друга си - със топлината на дъха, със формите, които галя, със пламналата си уста, с коприната неудържима на бухналата си коса, на светлината сянка плаха, материалност и мечта. Не ме обърквай със парфюма си, ни на червилото с лъха. ПОДАРЪК На Стефито Подарък искам да ти дам небето синьо затворено във двете ми ръце, стихотворение със твойто име и влюбено във теб сърце. Подарък искам да ти дам усмивка да те облива с струи топлина, прегръдка нежна за завивка да помниш, че не си сама. Подарък искам да ти дам и мъжко рамо, опора здрава да ти бъде в здрача и пазени за тебе само две думи, от които плачеш. ПЕСЕН На С. Облака над мен ми каза вземи небето ми! Птицата в небето каза - на нея го дари! Тя е твоя! Росната трева ми каза - откъсни цветята ми! Цветето в тревата каза - на нея ги дари! Тя е твоя! Твоето лице ми каза - докосни ръката ми! Твоята ръка ми каза - погали лицето ми! То е твое! Твоята уста ми каза - приеми душата ми! Твоята душа ми каза - ти вземи сърцето ми! То е твое! Облака над мен ми каза... Твоето лице ми каза... А аз нямам думи да ти го кажа. ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ ЗВЪНИШ ПО ТЕЛЕФОНА На Ц. Щастлив съм, че звъниш по телефона. Аз съм във Пловдив, а пък в София си ти. Там водещата строга примадона - а тук русалка в радиовълни Non tornero miei capelli neri. Ни цвете, ни парфюм ти подарих. Но ще те има и когато сме умрели - красива в моя тъжен късен стих. Жарава тлей в полята изгорели, сънувам още птици и звезди. И стихове за тебе остарели аз съм във Пловдив, пак ми позвъни! НА МЪНИЧЕТО С ЛЮБОВ! На Ирина Има нощи, мъниче, с огромни луни и презрели светът на тълпите, къдрокоси момичета със звездни очи летят на метли в висините. Вярвай в мигове звездни, в самодивски треви, в копнежа свиреп на орлите. Не ти трябват, мъниче, свалени звезди, щом имаш небе във очите. И след много луни и много слънца, поела по склона на дните, виж как други мъничета - твойте деца - се готвят да яхнат метлите. ТИ ЛИ СИ? На Даниела Ти ли си момичето малко, което сияещо тича през полето към мен? От очите му синьо краде си небето и гали му бузките макът червен. Ти ли си девойката дивна, която пришпорва степта върху коня разпенен? И слънцето багри косите й в злато, и реше ги вятър с гребен вълшебен. Ти ли си жената с роклята бяла, букета бял свенливо стиснала в ръка? А вселената всички звезди бе събрала като гирлянди да ти светят през нощта. Позна ли се? Запазих в тайна твойто име, но вчера, днес, до сетните ми дни, дори когато няма да ме има помни - това за мен си ти! ПРИЗОРИ Призори, аз ще тръгна на път призори, щом сънливо угасват уморени звезди. Щом повторно заспят ранобудни петли… Ти тръгни, но и мене вземи. Във зори, във зори аз ще тръгна на път, там където навярно накрай на светът. Град кристален се крие зад сиви мъгли… Ти тръгни,но и мене вземи. Че без мен ти си гола скала в океана, сляпа птица летяща с ранено крило. Сива пепел останала след пожар във савана... И градът ти кристален ще е всъщност стъкло. КОЯ СИ ТИ На Анна Живота нова страница открива и есента ми чука на вратата. Но струна в мене горда и ревнива - коя си пита тя душата. Прощален вик на закъсняла птица, що ятото настига във мъглата. На тлеещ въглен гаснеща зеница - коя си питам пак душата. На бриз среднощен ласката игрива, скъп спомен за девойка къдрокоса. Куршум в сърцето що убива Или трън остър впит в петата боса. Коя си ти… ИМПРЕСИЯ Имало остров далеч в океана - чудно красив, изумрудно зелен. Ани, ти наша чаровнице, Анна, приеми този остров подарък от мен. Там във далечната дива савана гори цвете вълшебно със пламък червен. Ани, игриво усмихната, Анна, приеми това цвете подарък от мен. Дано ги има, но ако ги няма ще ги измисля, в стих ще ги създам. И на тебе, любима учителко, Анна, като скромен подарък със обич ще дам. ДВЕ ДУМИ На С. На птичите песни между две песни покоя, за съня ти спокоен на тебе ще дам. И от бялата пяна на вълните в прибоя, цвете бяло ще цъфне във моята длан. От остров далечен где се раждат мечтите, где делфини и гларуси на стража стоят. Аз ще гребна със длани и бос по водите към тебе ще тръгна по лунния път. На челото ти светло две звезди ще поставя, ще разроша косите ти с топла ръка, та завинаги да те помня такава. И със устни две думи във тях да вплета. ЗА ТЕБ БИХ ИСКАЛ ДА МЕ ИМА Там, където небето се целува с морето и зората зачева бледо утро в мъгли. Като полъх далечен, като песен привечер, като ласка от устни - ти за мен си спомни. Вик на птица в небето, цвят разцъфнал в полето и сълза по лицето по изминали дни. Като стрък на пшеница, детска руса главица, топла мъжка десница - ти замен си спомни. НА АЛЕКСАНДРИНА Дадох на утрото твоето име и пътека през тихи кристални води. Сега се казва то Александрина, като песен на птица в прохладни зори. Волен вятър разроши тревата и престана полето да спи. Първи птици запяха, разцъфтяха цветята… Утро красиво, Александрина, си ти. Аз дадох на утрото твоето име и свих ти венец от сияйни звезди. В стиха ми вечно звездочела ще те има: La belleza del mattino, Александрина, си ти! ПРИЗНАНИЕ На Стефито Спи спокойно до мен моя обич ревнива - тази роля на теб въобще не отива И във чувства любов до кога да изливам? С теб съм женен до смърт, никъде не отивам. И в молитвата сутрин, що отправям към Бога, твойто име е първо, че без тебе не мога. И чат-пат нелегално щом пийвам във здрача, пак със тебе се смея и със тебе пак плача. Че със халката златна на ръката аз свойта златна есен ти дарих. И на късната обич горчива сълзата аз изтрих и затворих в среднощния стих. И когато по пътя последен поема със кораба стар запомни, че единствено тебе да си с мен съм избрал за другар. Спи спокойно до мен… ПОМОГНИ МИ ДА СТИГНА ПРИ ТЕБ Помогни ми да стигна при теб! На мечтата зад хоризонта далечен да търся прокълнат и вечен, по-добър, помъдрял, по-човечен - бос през тихата ширнала степ. Съвсем сам осветен от звездите, полугол но със вятър в косите, без по мъжки да крия сълзите. Помогни ми да стигна при теб! При теб обичаната, ненагледната - цвете бяло цъфтящо над бездната. Ти единствената и последната. Помогни ми да стигна при теб! Помогни ми! ЗВЕЗДА МОЛИТВА На С. Когато свърши пътя ми нелесен, преди да легна в майката земя, ще моля Бог да ме направи песен - така чрез Теб към Него да вървя. По пътя ти трънлив със теб да страдам. И като птица с вик да те зова. Сълза солена в скута ти да падам, звезда да съм над тебе да горя. Да съм трева по мен да ходиш боса. И вятър в жега да те разхладя. И гребен за косата чернокоса. Молитва детска – чиста и добра. РЕКВИЕМ ЗА ВЕЛИЧКА КЪРПАРОВА На гроба ти поникнаха кокичета. Пак капчука с звън леден звъни. И пак твойте песни ще пеят момичета. И поетът стих тъжен за теб ще реди. Вън вали. Пада сняг по лицето. Край очите на вадички тънки струи. Свойта сляпа певица оплаква небето - плаче за нея със бели сълзи. Не умират певците! Преродени във птици като бели ята в небесата кръжат. Да си спомним за нашата сляпа певица - как със песни и рими извървя своя път. ПЕСЕН На Ангел Палавуров Днес не бързам за никъде. Вече сме стари, нали, приятелко китара. Годините като влакове бързи летят край малката ни гара. Смей се или плачи със мене. Запей, приятелко китара, за онзи наближаващ ден на неизбежната раздяла. Запей за звездните жени, за шехерезадините нощи, за махмурлийските ни дни и всичко що си спомняш още. Щастливи сме били, нали отдавна с тебе сме другари. Ти струните си не жали, свири, приятелко китара. Днес не бързам за никъде... СТАРИТЕ КРАНТИ На Ангел Сотиров И мене, и тебе животът натиска - сиромашия до шия, всеобща беда. Но старите кранти остаряхме с уиски, а днес младите кончета пият вода. Налей, пък да става каквото си иска, то всички ще мрем, но не ние сега. И старите кранти пак ще пият уиски, а пък младите кончета нека пият вода. НА ВЛАДИ Усещам как в главата ми звъни от табове, инсърти и клишета. Море компютърно с подводни ями и вълни - и ти остров спасителен в морето Какво ще ни дадеш за път? Нали каквото дал си е отдавна взето. И някак тъжно сладко ни боли, че те ограбихме по пътя през морето. Но ако всеки там звезда от Бог си има нейде на небето. Ти ни раздаде още по една звезда компютърна по пътя да ни свети. ЛЯТО Когато късно вечер душата не заспива - какво си лято, пита се душата. Кристална чаша с вино що опива, море и пясък с слънчева позлата. Девойка със усмивка закачлива, рибарска песен, плясък на веслата. На вятъра целувката горчива и мократа прегръдка на росата. А вън нощта е тиха и красива, спри време сякаш вика тишината. В такава нощ душата не заспива, какво си лято пита се душата. СТАРА ЛЮБОВ Пак ли скиташ в нощта, ти моя любов разпиляна? С окъсани дрехи, с изранени крака, стискай зъби - още малко остана. Кой ли знае защо, аз без тебе не мога, с черга вместо легло, покрай цигански огън. Спри при мене така, както беше тогава - кратък вик на кръвта и отново раздяла. Стискай зъби сега, още малко остана. Моя стара любов, незарастваща рана. КАКВО СИ ТИ ЛЮБОВ Какво си ти любов? Кажи какво си! Момичето, което си отива и болка по косата чернокоса, от стиховете „Колко си красива”. Позната, но и непозната - каскета бялото в косите скрива. А младостта ми с чанта във ръката с Симона на училище отива. И пак не знам любов какво е - жена ми в сън усмихнато щастлива и устните отдавна само твои да ти нашепват колко си красива. НЕ КАЗВАЙ МИ, ЧЕ ТАЗИ РОКЛЯ ТИ ОТИВА... Не казвай ми, че тази рокля ти отива. Не парадирай с твойта красота. Не се извивай като котка дива - знам, щедра е природата била. Но запомни, че Бог докосна с пръст Адама, дух даде му и рече му: “Върви!”. До рамото му тръгнала жена му, що Господ от реброто сътвори. И тъй наследственост или измама през вековете все до нас върви. Известно е - в реброто мозък няма, а търсим го у нашите жени. ШЕРШЕ ЛА ФАМ Французин някакъв голям, Ронсар или пък Бомарше, във кръчмата веднъж пиян казал:” Момче, ла фам шерше.” И тичаме след нея с плам. Тя - епилог и резюме, дори библейският Адам на Ева правил е шерше. И няма денем, няма нощем, докато има сили още, там, под дебелия юрган, шерше, шерше, шерше ла фам. А сетне сватби, ръченици, хор‘а, момите друсат цици. Гърми големият тупан - до тука бе шерше ла фам. Родилен дом, престилки бели, сестри със задници дебели и всеки тръпне блед и ням, какво ли ще роди ла фам. Сега с перчеми оредели, седим под сенките дебели, сал спомена ни връща там в прекрасното шерше ла фам. ОТВОРИ МИ, БЯЛО ЛЕНЧЕ, ВРАТАТА... - Отвори ми, мило либе, кованите двери. От мерак по тебе всичко ми трепери. От мерак, от студ ли, голям грях ще сторя. - Петли първи са пропели - няма да отворя. - Отвори ми, мило либе, залостени двери - в пояса си нося със злато кемери. Пазвата ти ще напълня кат султанска хазна. - Ха, че мойта пазва и тъй не е празна. Златните кемери си заври в устата, че я виж разлая псетата в махлата. - Отвори бе, мило либе, шарена премяна взел съм, да си кипра първа на мегдана. - Закачи си тез парцалки на пръта в бостана! За фустана се замислил, пък под фустана!? Вчера вечер ми загуби два часа на халост, че съм мома се не сети - та поне от жалост да ми бе окършил малечко снагата! - Отвори бе, мило либе, не тропам с ръката. Сякаш вятър лъхна над момини двори, портата кована сама се отвори. Последа не чуят свахи дяволити, що и колко пъти знаят сал петлите. Ясно е накрая, че има поука - на момини двери с ръка се не чука. Здравко Борисов Лекишев е роден на 22 август 1946 година в гр. Пловдив. Завършил е руска гимназия в родния си град, а след това - институт по Индустриална химия в Димитровград. Работил е като химик в Приборостроителния завод и фабрика „Изгрев”. През 1977 година зрението му силно отслабва и е освидетелстван като инвалид по зрение - Първа група с чужда помощ. Постъпва на работа в ПП”Успех” Пловдив, където работи до 1992 г. От дете обича да рисува и да чете книги, а и сам да съчи-нява различни текстове. Печатал е в издания на периодичния печат. Участвал е в първия и втория „Тамирис” – фестивал, организиран от Съюза на слепите и фондация “Човещина”. Получава специалната награда. През 2001 излиза от печат първата му поетична книга „На теб”, а след това негови стихотворения са поместени в пет от общо шестте сборника на литературно сдружение „Следа”. Негови творби са публикувани и в други литературни сборници като: юбилейния сборник на Съюза на слепите „Осветени пространства”, „Един ден ще си направя къща” на фондация „Делфин” и литературния сборник на сдружение „Евроинтеграция”- Варна . Написал е и няколко новели и разкази. Пише и участва в различни конкурси и литературни срещи. През 2011 г. печели първа награда със стихотворението „Молитва“ на поетичния конкурс “Зрящи сърца”, обявен от Българското национално радио, програма „Христо Ботев“, а през 2012 г. печели втора награда със стихотворението „Не съм око със взор да те следя“ на същия конкурс. Превежда свободно от руски език литература от различни области, освен религиозната. СЪДЪРЖАНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ 3 ПРЕДГОВОР 5 1.Молитва 7 2. На теб 8 3. Елегия 9 4. Мечта 10 5. Пътека 11 6. Не съм око със взор да те следя 12 7. Заклинание 13 8.Пътуване 14 9. Сонет 15 10.Мълчание 16 11.Прости ми 17 12.Вина 18 13.Сянка 19 14.Безсъние 20 15.Не ме обърквай със парфюма си 21 16.Подарък 22 17.Песен 23 18.Щастлив съм че звъниш по телефона 24 19.На мъничето с любов 25 20.Ти ли си 26 21.При зори 27 22.Коя си ти 28 23.Импресия 29 24.Две думи 30 25.За теб бих искал да ме има 31 26. На Александрина 32 27.Признание 33 28.Помогни ми да стигна при теб 34 29.Молитва 35 30.Реквием за Величка Кърпарова 36 31.Песен 37 32.Старите кранти 38 33.На Влади 39 34.Лято 40 35.Стара любов 41 36.Какво си ти любов 42 37.Шерше ла фам 43 38.Не казвай ми че тази рокля ти отива 44 39.Отвори ми белоЛенче вратата 45 БИОГРАФИЯ 46 Здравко Лекишев ЛЮБОВ ОТВЪД СЕЗОНИТЕ Редактор: Тодор Андонов Компютърен дизайн: Галина Ангелова Снимка на корицата: Златан Димитров Дизайн корица: Валя Андонова Българска, първо издание ISBN: 978-954-8665-78-0