Малко странно ще звучи заглавието на тази статия за някои може би. Очи в очи е взаимовръзка, чрез която ежедневно хората осъществяват контактите си с околните. Тя е естествена за несловесната комуникация и е допълнение към словесната. За хората с нарушено зрение такава невербална комуникация е трудно осъществима. Обикновено виждащият иска да каже с очите си нещо, но установява, че при комуникацията с незрящи това е невъзможно. Оттук идва и стъписването. Ами сега? Как да общуват с отсрещната страна? Дали незрящите могат да разберат, ако осъществяват словесен контакт с тях? Да, разковничето в общуването с незрящи хора е словесната комуникация, която остава най-пълноценната в общуването. В малките населени места виждащите изпитват страх или неразбиране, неинформираност и рядко са общували с незрящи. Въпросът е как да се осъществява общуването с незрящите. За да се премахне бариерата трябва да има две страни на взаимодействие. Грешно е, че само виждащите хора трябва да бъдат инициаторите на общуване. Лицето без зрение или с остатъчно зрение има еднаква отговорност в изграждане на комуникационния диалог в обществото. Даже е необходимо в повечето случаи да премахне бариерата в общуването. Как виждащите определят лицата на хората без зрение? Много често те са несигурни, плахи и както някои казват, че са безизразни като лица на сфиннкс, а визуалния контакт за виждащите е от голямо значение. Когато липсва, обърква отсрещния човек и той не знае как да реагира. Не разбира и често пъти задава странни въпроси, които биха смутили един невиждащ. Как се обличаш? Как съчетаваш цветовете? Кой чисти у вас? А кой ти готви? Въпроси от всякакъв характер могат да се зададат. Получаването на отговор на подобни въпроси формира възприемането и адекватното комуникиране на виждащи с невиждащи. Липсата на информираност в обществото е проблемът за задаването на подобен род въпроси. Неправилно е лицето с нарушено зрение да смята, че виждащите са враждебно настроени, защото задават „странни” въпроси, които са глупави понякога дори за него. Облеклото и спретнатия вид на хората с нарушено зрение са важни за преодоляване на бариерата при комуникацията. Погрешна позиция е афиширането на слепотата като оправдание, за да не търсим общуване и активно включване в обществения живот. Не е нужно проявяване на себецентризъм, а стремеж за преодоляване на трудностите наравно с виждащите. Не се опитвай да промениш виждащия, но живей така, че да си рамо до рамо с него. Трудна е задачата на лицата с нарушено зрение да се интегрират пълноценно, ако само са живели в „своя свят“. И невъзможно е изграждането на мостове между виждащи и невиждащи, ако и двете страни не се срещнат по пътя. Мои приятели са споделяли, че им е било интересно и са се учудвали на всичко, което правя. Затаявали са дъх, когато са ме наблюдавали докато им приготвям кафе, или съм приготвяла нещо за хапване. Дори са се опитвали да извършат сами нещо със затворени очи. Много пъти аз съм се притеснявала и съм се стараела да прикрия липсата на зрение и да живея така сякаш виждам. В сблъсъка с работодатели винаги трябва да показваме, че сме точни, старателни и да изпълняваме задълженията си независимо от липсата на зрение. Точността и коректността са нещата, които отварят врати и „срещат погледи“. Да разбираш виждащите понякога не е толкова лесна задача, защото трябва да полагаш много повече усилия, но успехът носи удовлетворение. Да успеем да усетим настроението им и отношението им към нас без визуален и вербален контакт е почти изкуство. Излъчването, някой жест и усмивката дават много полезна информация. Гласът също дава информация за човека, с когото разговаряме. Интонацията издава отношение, звученето на гласа дава информация за човека. Източник на информация е също и ръката при здрависване. Начинът на ръкостискането съобщава какъв е човекът и какво е отношението му към незрящия. Какви са слепите? Познавате ли ги? Може би имате близки без зрение, или самите вие сте наскоро ослепели, или пък не виждате от дете. Ако вие самият сте наскоро ослепял, ще знаете, че характера на човека не се променя в зависимост от зрението му. Променя се само начинът му на живот и трябва да придобие нови умения за да, се справя с нововъзникналите трудности. Много късно ослепели хора са ми споделяли, че когато са загубили зрението си, са изгубили и голяма част от приятелите си. Защо се случва така? Причините са винаги комплексни. Те се затварят в себе си и в къщи; не искат да излизат, защото се притесняват, трудно им е да приемат новата ситуация, а също така не знаят какво да правят от тук нататък. Не знаят как ще живеят. Често пъти и близките им не знаят как да им помогнат. През това време връзките с приятелите им са прекъснали и приятелството спира. То може да се съживи, но търсещите трябва да са незрящите. Те трябва да са активната страна, защото зрящите могат без слепите, но слепите не могат без зрящите. Светът е пригоден за зрящи и все повече става такъв. За да имаш приятели, първо ти трябва да си приятел. Приятелството е най-ценната инвестиция в живота. Десет минути разговор с приятел е равен на един час посещение при психолог. Ако можеха, лекарите биха „предписвали“ приятели, а не лекарства. Приятелят е този, който ще се засмее и на най-тъпата ти шега, искрено ще се зарадва на успеха ти, ще се отзове веднага при нужда или просто ще подложи рамото си да поплачеш на спокойствие. Приятелството е ценен дар, който трябва да се пази. Можем да намерим информация за много незрящи реализирали се в различни сфери на живота. Успели в различни професии, различни видове спорт и дори в конкурси за красота. Наскоро прочетох за една млада, красива и амбициозна американка, която не се притеснява да се явява на конкурси за красота наравно със зрящите момичета и печели награди. Това показва, че незрящите имат мечти и са амбициозни не по-малко от зрящите. Те си поставят цели и намират начини да ги постигнат. Знаем, че колкото по-високи цели си поставя човек, толкова са по-високи постиженията му. Амбициозни и успели незрящи не липсват и в България. Незрящите масажисти, които даряват здраве с уменията си да откриват мястото на болката, художниците без зрение, които рисуват с пръсти и създават изкуство, на което се наслаждават тези, които имат зрение, музикантите, разпръскващи край себе си виртуозни мелодии и се радват, че доставят радост на другите и още много други незрящи хора, които безкористно, без да завиждат на тези, които имат зрение се опитват да се впишат в тяхното общество. Преди 20 и повече години незрящите учеха, работеха и живееха в затворени общества. Обучението им беше в специалните училища за слепи деца, работеха в специализираните предприятия и живееха в създадените за целта комплекси на слепите в близост до предприятията. Затова и зрящите хора не ги познаваха. Не знаеха как да общуват с тях и поради това, предпочитаха да ги избягват. Сега по-големият процент от слепите деца се обучават в масови училища заедно със зрящите и така те се учат да общуват помежду си. Много е важно отношението на учителите към незрящите деца и възпитават ли у зрящите отношение на приятелство и подкрепа. Така децата от малки разбират, че незрящите са като тях, но поради липса на зрение пишат и четат по различен начин и се нуждаят от подкрепа при придвижването в непозната среда. Когато аз постъпих в езиковата гимназия, не бях приета добре в началото. Учителите не ме искаха, съучениците ми ме избягваха, но като ме опознаха, станах любимка на учителите си и много от съучениците ми станаха мои приятели. Класната ми беше учител с голямо сърце и отлични педагогически умения. Тя ме подкрепяше и изискваше от съучениците ми също да ме подкрепят. В началото това им беше задължение, но после станахме близки и не беше необходимо класната да им напомня. Мога да използвам много примери от моя живот, защото съм общувала както с незрящи, така и със зрящи. За мен няма значение дали човек е със или без зрение. Забелязала съм, че винаги в началото има едно отдръпване, но след по-дълго общуване, бариерите падат и всичко става лесно. Никога не съм ги упреквала за това. Вероятно и аз бих постъпвала като тях. Знам, че в повечето случаи, ключът е у нас. Незрящите са тези, които трябва да се държат естествено, да обясняват спокойно, когато за другите изглеждат странни в някои отношения. Вече има много организации на и за слепи, които съдействат за интеграцията и социализацията на слепите като популяризират техните способности. Правят се изложби с техни изделия и произведения на изкуството. Незрящите участват в литературни и музикални конкурси и фестивали наравно със зрящите. Искам да вярвам, че хората все повече ще отварят сърцата си едни към други, в това число и към различните от тях, а новите технологии ще дават по-големи възможности на незрящите за пълноценен, успешен и независим живот. Стефка Стойчева – експерт в НЦРС